Известният оперен тенор Ангел Антонов развълнува социалните мрежи с емоционален пост във Facebook, посветен на преждевременно починалата му колежка – оперната прима Мариана Цветкова. В думите му личи дълбока болка и възхищение от таланта ѝ, но и признание за човешките ѝ качества, които ще липсват не само на сцената, но и в живота на мнозина.
Постът му бързо събра десетки коментари и споделяния от почитатели и колеги, които също изразиха мъката си от загубата.
Мариана Цветкова бе една от най-изявените български оперни певици с международна кариера и участия на най-престижни сцени по света. С богат, драматичен сопран и завладяващо сценично присъствие, тя остави ярка следа в културния живот на страната. Освен с артистичните си постижения, Цветкова бе позната и с безрезервната си подкрепа към младите музиканти.
Ето и целият пост на Ангел Антонов без редакторска намеса.
На първо място е човекът. Когато изпращаме някого в неговия вечен път, ние изпращаме човека. Няма значение колко големи са били постиженията му, какви върхове е покорил и с какви титли се е увенчал. Ние не проливаме сълзи заради величието на една личност, а заради нейната смиреност и доброта.
На погребението в църквата „Св. София“ видях именно тази неподправена мъка — че сме загубили човек, чиято липса ще ни измъчва завинаги.
И остава едно силно чувство на обида, че не успяхме да почетем приживе този огромен артист, който Мариана Цветкова беше.
Веднъж самата тя сподели с мен болката си, че не се чувства напълно оценена. И не беше. И не е. Защото хората искат звезди, искат шоу…
Мариана не се примири с несправедливостите в този жесток бизнес на оперното пеене.
Тя не се бореше за роли. Не говореше против колегите си. Не флиртуваше със силните. Не се страхуваше да говори и да назовава нещата с истинските им имена. Показваше смело възмущението си, когато беше свидетел на унижения.
Многократно ми е разказвала за жестокостта на оперните мениджъри, които са способни да унищожат един артист. Веднъж ми сподели: „Вече бях пяла в Скалата, а още ме мъчеха с прослушвания и спореха какъв репертоар трябва да пея — дали съм Вердиева, или съм Щраусова, или въобще не ставам за нищо… Първо ми искат Лейди Макбет, после ме мятат на Вагнер, после викат „Я дайте Мими!“
Мариана Цветкова с Мартина Аройо
Спомням си как я убеждавах, че е прекалено чувствителна. Като ми викна: „Не! Без емоции животът няма смисъл, Ангеле. Аз искам да се вълнувам! Не ме интересува дали ще пея — искам да живея!“
Разказвала ми е, че най-хубаво е пяла, когато е била ядосана. Един прочут наш бас казал зад гърба ѝ: „Няма да изпее до-то.“ Точно преди да излезе за голямата ария на Аида. Не само че го изпяла, а после — познайте какво му показала… А веднъж била толкова превъзбудена, че не усетила как се качила на „до-то“ още в първата фраза, където сопранът трябва да стигне само до ла бемол. Е, наложило се да го изпее и втория път, където вече е написано…
А на конкурса в Тулуза някой си позволил да направи подигравателен коментар за България. Толкова се ядосала, излязла на сцената, изпяла с гняв арията от „Оберон“ на Вебер — и спечелила Гран при. Ето, тaкава беше Мариана!…
Мариана Цветкова и Ангел Антонов (вляво) в „Котката“
Никога няма да забравя нашата прекрасна постановка на „Котката“ по либрето на Вера Немирова и музика на Масимилиано Матезич! За всички, които обичат операта, това беше музикално пиршество с най-известните теми на Пучини, Делиб, Вагнер, Чайковски… Мариана беше в ролята на Примадоната (разбира се!), а аз — в ролята на лошия режисьор-тиранин, който тормози певците. Впрочем, между нашите персонажи се предполага, че има нещо интимно… Голям смях! Веднъж Марианка така ме завъртя като олимпийски шампион по хвърляне на чук, че изхвърчах в оркестъра. Тя помисли, че ме е контузила завинаги. И пак смях! Седмици наред!
Дълго се опитвах да я убедя да напише личен спомен за Кабаиванска за моята книга „Весталка на операта“: „Ангеле, няма да напиша. Не искам! Не може все за едни и същи да се пише. Все едно след тях не е имало други певци.“ Преди няколко месеца ми се обажда: „Ангеле, видях Кабаиванска в коридора и какво ме прихвана — втурнах се и, каквато съм огромна, като я прегърнах! Тя, естествено, не се сети коя съм, ама беше „Хахо-хихи“, като първи приятелки!“ (И докато ми разказва, Мариана се залива от смях.)
Мариана с любимия си мъж – басът Владимир Маринов
Спомените сами се връщат… Ето, още един! Преди година почина наш колега бас. Някъде прочетохме и забравихме. Получавам съобщение от Мариана: „Ангеле, ти знаеш ли какво се е случило? Никой не го спомена! Бива ли така? Колега все пак…“
Бива ли така?
Тя винаги идваше да слуша по-младите артисти. И това ни даваше едно спокойствие, че има там някой, който е на наша страна. Който е с нас и се вълнува за нас. На когото му пука!
А сега?
Последната вечер Марианка ми написа: „Ангеле, преливаха ми кръв. Живнах! Сега разбирам как се е чувствал Дракула…“
20 Коментари